"Oh, I do bad things. But you already knew that."

Oh, I do bad things. But you already knew that.

Keir Baines // 44 // Relics' Hunter

Ярките картини зад затворените му клепачи отстъпваха назад една след друг, докато не остана съвсем сам сред мрака. Киър знаеше, че мнозина изпитваха ужас от идеята да остана сами сред сенките, ала той бе прекарал целия си живот в тяхната компания и ги чувстваше като стари приятели. Единствените, които бе имал за един сравнително дълъг период от време. Гърдите му се снижиха, когато изпразни въздуха от белите си дробове с поредната сподавена въздишка.
Тази нощ бе по-различна от другите. Ала това не бе достатъчно, за да отвори очите и да се вгледа в непрогледния мрак, в който тънеше стаята и който, от своя страна, щеше да впие хищния си поглед в него. Без намек за заплаха. Щяха да се взират като два диви звяра, каквито бяха, уважавайки се един друг, както бе било винаги.
Нощният въздух, ухаещ на пот и жасмин, който вдишваше, изгаряше вътрешностите му сякаш освен с посочените два аромата бе наситен и с невидима и неосезаема на първо време отрова. Едва когато бе в тялото му, тя започваше да го разяжда и убива бавно. Ако имаше начин, вероятно щеше да започне с убийството на волята му за живот, след което с желанието да продължава да се бори, ала Киър водеше тази борба откакто се помнеше, а тялото и ума му бяха белязани твърде много пъти, за да продължават напред. У него не бе останало много, което да бъде умъртвено.
В някакъв момент тялото му бе започнало да трепери неконтролируемо под тънките завивки, макар нощта да бе приятна и топла. Ситните капки пот не бяха само по челото му, а по всеки сантиметър от бледата му кожа и изсъхваха бързо или попиваха в плата, насищайки го с още от задушливата миризма.
Въпреки треската и горещите вълни, връхлитащи тялото му, крайниците му оставаха болезнено изтръпнали и крайно непотребни. Две ръце, отпуснати от двете страни на тялото му, с длани върху корема му и сплетени един в други пръсти.
Очите му останаха затворени още няколко секунди след затварянето на вратата. Все още знаеше, че тъмнината не бе отдръпнала тъмните си пипала и отваряйки ги, щеше да се изправи лице в лице с мрака. Въпреки това секунди по-късно се надигна, облягайки се на лактите си, след което отвори очи.
И я видя.
Тъмнината.
Точно както очакваше, тя се взираше изпитателно в него. Носеше черно, което оставяше твърде малко на въображението му, ала дори само като я гледаше, усещаше тялото ѝ под пръстите си. Светлите му очи спряха върху рубинените ѝ устни, извити в лека усмивка. Сдържаната, заучената усмивка, принадлежаща на една дама. Ала същите устни имаха вкус на сладка смърт, когато ги целуваше. От тях се изливаха отровни думи, способни да убиват. Разпиляната по раменете и гърба ѝ коса бе с няколко нюанса по-светла от неговата – много светло кестенява, почти тъмно руса, с чието призрачно сияние се конкурираше лунната светлина. И губеше, разбира се. Никоя не може да се сравнява с нея.
- Какво правиш тук? – попита, изненадан колко далечен и беземоционален бе гласът му. Въпросът му, разбира се, бе излишен, защото вече знаеше отговорът. Очакваше го. Този миг, този ден, този час. Той и тя, и разстилащия се около двамата мрак. Студеното острие в ръката ѝ и пропълзяващия по кожата му хлад.
Очакваше я.
Смъртта.
Отметна завивките и се изправи, пристъпвайки по-близо до нея. Сянката му постепенно погълна малката ѝ фигура, която не трепна дори когато разликата в ръста им бе толкова осезаема, превръщайки него в заплахата. Киър сведе глава, срещайки отново погледа ѝ. Потъвайки надълбоко в почти черните ѝ очи, докато не откри също толкова черната душа. На убийца. Изпита възхищение вместо отвръщение.
- Хайде, направи го. Нали за това си дошла?
Убий ме. Убий ме, както ще убиеш и тях.
Казваха, че човек усеща настъпването на сетния си час. Моментът преди смъртта бе единственият, в който се чувства наистина жив. Дори умиращият от старост би могъл да пробяга стотици километри преди да спре и да предаде тялото и духа си. И в този момент огънят достигна дори мъртвите му очи, удавяйки техния нюанс в своите. Те блестяха с желанието да я възпламенят, да я унищожат.
Пръстите му се вплетоха в косата ѝ един последен път, издърпвайки по-грубо главата ѝ назад, само за да я целуне. Един последен път. Защото неговата смърт имаше сладък вкус, който бе полепнал върху върха на езика му и искаше тя да знае. А може би предвкусваше нейната смърт?
- Киър е трето поколение ловец на реликви, като семейството му може би сред първите, занимаващи се с този занаят.
- Като един сред малкото разполагащи с обширна информация относно различни митове, легенди и създания, събирани през годините от предците му, Киър често е търсен от по-младите и по-нови попълнения в редиците на ловците на Рекливи, като понякога дори сам избира да предложи помощта си на някого, както и да го обучи на всичко, което самият той знае от личен опит или от предадени му през годините знания.