"I have no interest in prisoners. Kill them all."

Dark voices tonight, foreign ladies talking to dangerous men. Their eyes are lunar divisions. They lie on dead sheets. A drunken midnight approach. Her smile is a crooked lamplight. Red lips parting... soft vowels begging... feeding the night.

Не съществуваше абсолютно нищо. Повечето биха използвали определение като „мъртвешки тихо“, за да изградят по-детайлно и достоверно колко точно неподвижно бе всичко и как не съществуваше нищо, което да загатне дори за някакво минимално съществуване от по-прост организъм. Нищо не беше останало след нея и единственото, което пребъдваше бе тишината придружена с нещо, което за всеки друг би се усетило като ледена жестока милувка, ала за нея бе просто приятно раздвижване из мъртвата пустиня, която ѝ се налагаше да наблюдава с най-сетне стихващ интерес. Винаги ставаше така – след неповторимия ентусиазъм, единственото, което оставаше в крайна сметка бе скуката, отегчението и раздразнението, защото липсваше каквато и да е различност във финалния резултат. Независимо как започваше всичко или как изглеждаше в средата, краят винаги биваше един и същ, а на нея ѝ бе омръзнало от горчивия вкус, който се появяваше в устата ѝ. Може би това значеше, че трябваше да направи нещо, за да успее да се контролира и да опита да наложи някакъв контрол над самата себе си, за да може… да усети нещо различно. Трябваше да се научи на по-голямо изкуство в унищожаването, за да може да долови отново нотката на истинско удоволствие, което бе изпитала много, много отдавна, когато го бе направила за първи път.

Tell me about the first time. What was it like?
It made me sick. The smell disgusted me. he first was the worst and hardest to get over, but a switch had been flicked, a line crossed. Something was done that couldn't be undone. Something that separates you from the common herd. I was ill for four days after. You're in a state of
existential shock... but then you find yourself unchallenged by divine and secular power. So you tell yourself - OK. So why not do it again... but better?


За миг беше настъпила нереална тишина, на фона на която се открояваха единствено трептящите светлини, които огряваха неуморно небето. Трептяха, но никога не изчезваха, сякаш единствено заплашваха със своето отсъствие. В мелодично допълнение се долавяше и тихият шум на безкрайния океан, който пееше своята омайна нощна песен, разказвайки приказки без край за отдалечени земи, за хората, които ги обитават и злодеите, които помрачават спокойствието им, а момичето слушаше без да се уморява, дори не осъзнавайки, че вниманието ѝ прелива в захлас. Мелодичният глас беше толкова отпускащ, че за миг си позволяваше да забрави коя бе тя и какво се очакваше от нея да направи тази нощ. Само още миг, още един миг щеше да остане в това положение, заслушана в приказката разказвана от морето за онова, което тя никога не би могла да види или изживее. Само още миг преди само тяхната тишина да бъде нарушена от равномерните отдалечаващи се мъжки стъпки.
Свърши. Дори песента на морето и разказът му заглъхнаха в далечината. Най-сетне всичко беше свършило...
И тогава, докато губеше съзнание... морето в далечината започна да замръзва със зловещ пукот.

- преди 3 години, поради атака на ловец на реликви над нейния пазител, в един момент на слабост, губи спомените си за това коя е; превръща се в Кейлън - жена, която рядко осъзнава какво се случва, когато гневът надделее и ледът дойде на повърхността; не знае какво е със сигурност, макар понякога, когато заспива, да чува ехо на отминалия си живот, може би дори собственият ѝ глас заглъхващ в ушите ѝ;
- предимно студена и жестока след това което ѝ се случва в онази нощ преди две години, по нейно желание и когато често използва силите си, косата ѝ губи естествения си цвят и побелява; постепенно естественият ѝ цвят може да се върне;