How quickly they do sell their souls for the feast and the promise of gold. But devil that won't be me.

Принадлежеше му. Беше му равна. Отнасяше се с нея като с равна, макар да знаеше, че беше просто перфектно творение, най-доброто му, първото такова, което винаги щеше да е специално за своя създател. Дълбоко в себе си знаеше, че всъщност наистина му принадлежеше, макар и да не се чувстваше по този начин. Бе като него, изтъкана от неговата сила, с вдъхнат живот от неговия живот, с пламъка от неговия огън в погледа си. И беше съвършена, като него.
Онези крехки същества, пред които господарят й не се бе поклонил, я наричаха по различни начини. Наричаха я демон, богиня, изкусителка. Подтикваше към грях, теглеше към гибел, може би всички епитети бяха вярни. Но вече нищо от това нямаше смисъл без него. На мястото, на което трябваше да има душа, или само грозни, черни остатъци от подобна, имаше една празнина, болка и омраза, желае за възмездие и лудост в най-чистата й форма. Краството му беше внушително, но не и с натежалата в насиения мрак липса, която тя усещаше. Като първият му демон, Лилит усещаше твърде осезаемо тази липса и това я подлудяваше. Но оставаше още малко, още една стъпка към това да го освободи.
Ключалките не можеха да я спрат, нямаше сила, която да я накара да се откаже, нямаше ключалка, която не можеше да счупи. Обезумяла в своята несломима ярост, преследваше целта си неуморимо, стигайки все по-близо до своята собствена гибел. Стигнеше ли до последната ключалка, щеше да настъпи и краят за нея. Първият демон бе последният печат, който държеше клетката на Луцифер, а Лилит с радост щеше да даде живота си за него. В секундата, нужна за едно мигване, без да се замисли и без да се поколебае. Не се чувстваше задължена за това, което й даде, беше нещо по-силно, което онези жалки същества, създадени по подобие на баща му, дори не можеха да си представят; нещо, за което не можеха да копнеят и беше недосижимо за тях. Какво разбира един демон от чувства, ще кажете? Демоните не бяха по-различни от ангелите, имаше йерархия, но осъзнаваха колко повече бяха от хората. Високомерието им, за разлика от това на ангелите, беше ясно изразено. Нима небесните създания не бяха просто воини на Господ? Децата на Ада бяха воини на Луцифер. Изпитваха емоции, макар различни от тези на светлите си версии. А Лилит усещаше, че принадлежи някъде. Някому. „Глупачка“ биха казали онези, които не можеха да се поставят на нейното място. Онези, които не разбираха лоялността, предаността. Лесно беше да бъде кралица на всичко, останало след него, но нима можеше да остави кралството без истинския си владетел? Нима можеше да живее, знаейки, че тя е последната пречка за неговата свобода? Не можеше да сложи ръка на неговото, колкото и изразена да бе демоничната й алчност.
Мракът й се спускаше с една сивкава мъгла около нея, червените дрехи се плъзгаха по тялото й, косите й се стелеха по гърба. Искаше да го посрещне както подобаваше за един крал. Искаше да го посрещне красива и величествена в своята смърт. Желаеше да я види такава, каквато я помнеше – със силата, изписана на лицето й и огънят, който й бе подарил преди хиляди години.