either, he's sadistic... or he simply doesn't care.

Наричат ме Сатана или Дявол, но името ми е Луцифер. Свързват ме с мрака, с тъмнината, а в началото бях роден, за да създавам светлина*. Аз съм втората рожба на вашия Бог. Вторият Архангел. Още по времето на древна Лемурия, станах причина за ПРОМЯНАТА, която ми донесе прозвището „Господар на Ада”. Сторих немислимото – разбунтувах се против Създателя и така сам определих съдбата си на презрян и заточен Божи син.
От самото начало не бях като братята си. Те създаваха зелени поляни, високи дървета, пъстроцветни птици и могъщи, красиви животни. Аз дадох началото на вулкани, пещери, падини, змии - всичко това, което днес ви отблъсква и предизвиква тръпки на погнуса по тялото ви.
Но това далеч не бяха всичките ми творения.
Какво знаете за Адам и Ева? Първите хора, най-обичаните, обречени в последствие на същото заточение като мен. Кой подучи Адам да яде от ябълката? „Ева”, ще отговорите. Кой накара Ева? „Змията” ще извикате в хор. А, питам ви, кой създаде змията, кой я накара да разруши идилията на тези двама глупци?!
АЗ! АЗ създадох греха, който дори сега разрушава идеалните ви домове и животи.
Но не заради това бях заточен.  
Причината за непокорното ми поведение бяхте точно вие – хората. Не се примирих със създаването ви, нито с желанието на Татко да ви се кланям и почитам като равни. И защо бих ви приел за свои равни, когато не сте нищо повече от плешиви маймуни, създадени като бледо отражение на нас? Мнозина твърдят, че ядрото на бунта е егото ми, желанието да няма нищо по-висше от мен и братята ми. На това са ви учили в църквата, в училище, в семейството. Това е историята, която от векове хората си разказват, за да подхранват омразата си към мен.
И не ги виня.
Но презирам лъжата им.
Противно на всичко, което сте чували за мен, аз съм добър син. Обичах баща си, братята си. Предателството им е болезнено, но ми остави ценен урок и важна задача.
Но не вярвайте, че бях единственият, който негодуваше, когато бяхте създадени. Мнозина от братята ми роптаеха, но държаха езика зад зъбите си, когато Татко се появеше. Кланяха се, изпълняваха заповедите му като добри войници, а аз ги гледах отстрани и жадувах за унищожението ви. Вие бяхте това, с който най-много се гордееше. Наричаше ви съвършени. Едва ли някога ще забравя усмивката, която разтегляше лицето му, когато ни събра в Голямата зала, за да ни съобщи за творението си.
- Почитайте ги, – каза той – както почитате мен. Обичайте ги повече, отколкото обичате мен. Те са бъдещето, чието развитие зависи от вашата помощ.
Искаше ми се да повърна. Думите му предизвикваха отвращение в мен. Вечерта, когато легендата започна, повиках братята си, за да обсъдим следващите си действия. Първата стъпка към предателството е доверието, а аз се доверих на лъжливите им уверения, че заедно ще се изправим срещу бащиното си творение, че заедно ще възвърнем реда, създаден от Него, ръководен от Него, контролиран от Него. Редът, на който се подчинявахме, според който живеехме. Ред, който беше нарушен в секундата, когато първият човек се появи.
Първи срещу мен се обърна Гавраил. Битката ни беше кратка, но зрелищна. Все още помня как се скри зад останалите ни братя с наведена глава. До този момент не подозирах, че притежавам такава сила. Та Татко винаги ни е учил, че сме равни. Но така бързата ми победа показа, че на моя страна е не само физическата сила, но силата да властвам над тях. Власт. Никога преди не се бях опиянявал от мисълта за нея. Но сега я държах в ръцете си. Всички мои братя ме гледаха със страхопочитание. Архангелът, победил Гавраил.
Усмивката напусна устните ми, когато Михаил, най-големият, най-обичаният от мен брат, стовари железния си юмрук върху лицето ми. Започна нова битка, след края на която се озовах на колене пред архангела. В съюз с баща ми, бях изпратен на земята, за да живея редом до хората, които ненавиждах. Заедно с мен заточиха и трима ангели, мои верни приятели, които се осмелиха да се разбунтуват и да ме подкрепят в лудостта ми.
Така започна историята на Луцифер, когото познавате.
Земята се оказа дори по-противно място, отколкото някога съм си представял. Създадено от Татко и братята ми, то изглеждаше някак твърде съвършено, скучновато и еднотипно. Затова се заех със създаването на собствено царство, далеч по красиво и вълнуващо от творението на семейството ми. Отидох в най-дълбоката пещера, стигнах до самите недра на обичния ви свят. От искрата създадох огън, от огъня - пожар. В безкрайно дългите тунели създадох реки от лава. Добрите ми помощници изковаха безброй оръжия, огнени мечове и боздугани, тризъбци и лъкове и моят единствен по рода си Родъл. Аз бях Господ сега – създател на всичко, заобикалящо ни. И като Татко създадох свои собствени същества. Използвах неговите обични човеци, взех душите им, неговото най-голямо творение и така ги изкривих, че те изгубиха образа си. Нарекох ги демони и населих Ада с тях.
Красиво беше царството ми.
Измина повече от година, докато се осмеля да се завърна в небесния си дом. Не, за да търся прошка или опрощение, а за да отмъстя за позорната загуба. Една единствена бе целта ми – да открия Михаил и в открит двубой да го победя, да сторя онова, което не успях при последното ни единоборство.
Битката беше дълга и кървава. Сблъсъкът на остриетата ни ехтеше в цялото царство. Виждах как се събират ангели, за да гледат зрелището. Но силите бяха неравни. Огненият ми тризъбец устояваше на всяка атака, парираше всеки удар и накрая строши на две острието на ангелския му меч. Това беше моят триумф. Моят момент. Чувах възторжените викове на ангелите около нас, крещяха името ми, зовяха ме Господар на небесната шир и единствен водач на ангелите.
Това разгневи Татко – единственият, който дръзна да се изправи лице в лице с мен след победата ми.
- Прогонвам те от Рая, Луцифере, завинаги! – изкрещя насреща ми.
- Пак ще си говорим, Господи. Но този път аз ще заповядвам. – дръзко отвърнах и напуснах небесното му царство. Със себе си взех шестстотин шестдесет и пет ангела, които по-късно нарекоха „отлъчени”, „прогонени”, „наказани”.
Не вярвах, че заплахите ми ще предизвикат такъв неописуем страх в Създателя. Параноята от моята поява така го бе обсебила, че свика всички свои Архангели, ангели и други небесни създания и заедно създадоха клетка, в която с общи усилия, успяха да ме затворят. Заключиха я с шестстотин шестдесет и шест ключалки. Направиха бягството ми трудно, но не и невъзможно.
Това е историята ми. Причината да бъда прогонен от Небесното царство на Бог не бе егото или завистта ми, не бе желанието за власт или омразата ми. Те се появиха по-късно. Причината да бъда отлъчен, бе любовта ми към Създателя и отказът ми да обичам другиго повече от него.
Сега чакам свободата си, след векове, прекарани в клетката. Армията ми е стократно умножена. А аз съм по-жаден за отмъщение отвсякога...