I choose me;

by Jacob Lawrence Пет Сеп 07, 2018 7:22 pm

*Расата на героя си е по ваш избор.
*Лика отговаря на представата ми докато си пишех моя герой, но съм отворен към предложения, в случай че са тъмнокоси и къдрокоси.
*Името търпи промяна, в историята си не съм споменавал такова именно заради това.
*Общото бъдеще на героите е мъгляво, ако някой изобщо реши да я вземе, ще обсъдим общите идеи.

I choose me; Tumblr_inline_p7nwk66SAd1r0ly11_250

Octavia Reyes | 25y/o | fc: Nathalie Emmanuel

- И после? - подкани Октавия, като се завъртя към него и скри носа си в ямичката зад ухото му. Джейк я обгърна с двете си ръце и я притина към себе си и там, в същият онзи момент, тя се почувства у дома си и на сигурно място.
Кой би предположил, че същото това сигурно място съвсем скоро щеше да й бъде отнето, не от кой да е друг, а именно от човека, който в своят ум тя наричаше "дом". Странно понятие беше привързаността, мислиш си че когато откриеш точният човек нищо не може да ти промени мнението, смяташ че независимо то всичко сте вие двамата срещу света, но после по пътя се появява едно миниатюрно камапче, голямо колкото хапче, и то успява да ви спъне и всичко отива по дяволите. В техният случай, това изобщо не беше просто метафора, а камъчето наистина беше миниатюрно камъче, което за винаги преобърна съществуването на къдрокосата.
- После ще си купим малка спретна къщичка, с голяма веранда и бяла ограда - отвърна й Джейк, а Октавия се усмихна срещу врата му и целуна леко мястото зад ухото му. Обичаше да слуша за бъдещето им, дори и в дните когато самата тя не можеше да види такова. Или поне не се виждаше да присъства в неговото.
Някога имаше усмивка, с която можеше да заслепи самото слънце. Дори и разделени, Джейкъб не излизаше от ума й и не успяваше да види пътя си без него, гласът му в слушалката й носеше пеперуди в стомаха и караше сърцето й да тупти една идея по-бързо. Сега все по-рядко получаваше момчето, в което се беше влюбила. Кожата му беше изпита, побеляла като на призрак, през по-голямата част от денонощието погледа му беше толкова замъглен, че тя дори се чудеше дали изобщо може да я фокусира. В началото смяташе, че лекарството наистина му е нужно, все пак след куршума едва не бе загубил крака си, но после раната зарастна, кракът му се опраи, а по някаква причина викодинът продължаваше да бъде част от ежедневието му, превръщайки се в нещо наложително.
- Обещаваш ли? - попита го, наивна като аболютно дете, готова да се хване за поредният признак на чистото му съзнание, сякаш беше удавник търсейки опора в сламка.
- Обещавам! - потвърди той, но по някаква причина сигурният му глас не накара тялото й да се облее в приятна топлина, напротив - студени тръпки заиграха по гърба й и сигурността напусна стаята както беше дошла преди малко. Обещанието беше твърде голямо и той май вече не искаше да вярва. Или поне не можеше.