Now I've got thicker skin;

Помещението, в което се намираше, беше студено и сиво, но за пръв път в краткият си живот, Бианка се чувстваше на сигурно място. Кой би предположил, че да си заключен с белезници към метална маса, седнала върху изключително неудобен и скърцащ дървен стол, може да бъде наречено "безопасно място", но като че ли не мястото, а чувството което обземаше цялото й тяло, беше нещото което я караше да се чувства спокойна.
- Защо не ми кажеш какво се случи? - мекият глас на униформената жена, накара Би да вдигне глава от металната маса. Издуха кичур коса, който бе паднал пред лицето й и се загледа в това на жената пред нея. Имаше строг вид, но някак съчувствен поглед. Косата й бе прибрана в стегнат нисък кок и нямаше обеци на ушите. Нито грим, нито дори червило, но въпреки това беше красива.
Бианка се прокашля и инстинктивно опита да вдигне ръце, но белезниците само изтракаха изпод масата напомняйки й, че няма такава свобода на действие. Кръвта й като че ли се движеше по-бързо обикновено, чуваше звуци от съседната стая и бе почти сигурна, че два кабинета по-надолу някой си прави кафе на стара кафеварка. Ако се напънеше малко повече щеше да счупи металните окови на ръцете си, но не беше сега момента да показва подобна сила.
- Ще ги махна веднага щом получа зелена светлина от началника - заговори отново жената, сякаш момичето я беше попитало нещо. На свой ред тъмнокосата само кимна и отново прочисти гърлото си.
Звукът от включване на химикал, отекна в ушите й като звук от куршум. - Така, беше събота вечер и беше на купона в гората? - подкани я отново униформената.
- Около половин час след полунощ реших, че е време да се прибирам. Бях обещала на Сам да й прочета приказка и не исках да я разочаровам - гласът й беше слаб и тих, сякаш говореше за пръв път от години, - тръгнах си от купона сама, тъй като не исках да развалям вечерта на приятелите си, смятах да се прибера пеша и го направих. Когато се прибрах заварих майка си на дивана, отново беше прекалила с алкохола и беше припаднала, но това не е новост в дома ни - Бианка замълча и преглътна мъчително.
Никога до сега не й се бе налагало да разказва подобни истории от затворените врати на дома им. Навън, докато беше на училище се държеше нормално, беше чудатото момиче със смешните дрехи и големите кръгли обеци. Криеше се зад неонови цветове и криминални книги, имаше своята малка група от приятели и въпреки че беше странна, гледаше да не се набива на очи. В дома си обаче бе съвсем друга, прекрачеше ли прага на къщата сякаш влизаше в друга реалност, където нямаше цветове и усмивки, а страхът беше във въздуха. Майка й, припаднала на дивана след смесване на успокоителни с алкохол, беше една напълно нормална гледка, а баща й, промъкващ се в стаята й всяка вечер откакто бе на седем, беше обичайно нещо. Всичко вървеше добре, докато Саманта не навърши осем и откаченият й баща не обърна вниманието си към нея. Боговете й бяха свидетели, че се беше опитала да му отвлече вниманието, предлагаше доброволно собственото си тяло, само и само да не отива при Сам, да не й причинява повече болка отколкото вече изпитваше, само че в един момент Бианка вече беше твърде лесна. Прекалено голяма, прекалено дресирана.
- Разкажи ми за него - подкани я полицайката, сякаш бе прочела мислите й. Химикалът й играеше по хартията, а Бианка усещаше всяка емоция, която бушуваше в тялото й. Гняв, съчувствие, болка. Беше сигурна, че ако тази жена имаше възможност, сама щеше да убие баща й. Ако Би вече не го беше сторила сама.
- Дойде в стаята ми за пръв път малко след като навърших седем. Казах на майка си още на следващият ден, но тя ме нарече лъжкиня и ми забрани да говоря подобни неща за баща си. Случилото се повтори, после потрети и така по 3-4 пъти, понякога и повече, в седмицата. Не посмях да кажа на никой друг - сълзите напираха в очите й и гласът й звучеше задавено, когато продължи. - Исках да издържа докато навърша осемнадесет и завърша училище, тогава щях да взема Саманта и да избягам с нея, обаче проклетото копеле насочи нагона си към нея и нямах друг избор - вече почти крещеше, а по бузите й се стичаха сълзи.
Погледна към ръцете си под масата и стисна ръце в юмруци, когато видя как ноктите й се промениха за кратко - издължиха се и смениха цвета си. Трябваше да се овладее, в противен случай щеше да се издаде.
Пое си дълбоко въздух.
- Прибрах се у дома към един часа, майка ми беше припаднала на дивана, а от стаята на Сам се чуваше шум от боричкане. Взех нож от кухнята, качих се горе, влязох в стаята й и следващото което помня е тялото на баща ми на пода и всичката онази кръв - каза всичко като на рецитал, с равен, безчувствен глас, сякаш беше робот.
Добре помнеше всичко от онази нощ, защото го беше планувала месец преди това. Още щом онова нещо я беше ухапало на път към дома след училище. Раната на крака й беше зараснала на следващият ден и с това всичко се беше променило. Сетивата й бяха по-изострени от всякога, чуваше скандала на съседите си от другата страна на улицата и беше успяла да счупи буркана със сладко от боровинки когато се опита да отвърти капачката. Нищо от това, обаче не успя да я подготви за нощта след купона в гората, когато се прибра и завари баща си върху малкото тяло на Саманта, която от своя страна пищеше с цяло гърло. Тогава наистина изгуби за момент разсъдъка си и преди сама да осъзнае какво се случва, усети как всяка кост в тялото й се извиваше под неестествен ъгъл, сякаш беше обсебена от демон. Пищенето в ушите й заглуши въпросите излизащи от устата на баща й, но по лицето му личеше, че и той виждаше как нещо не е наред. Беше сякаш е излязла от тялото си и на негово място имаше огромно вълчеподобно животно, единствено очите й си оставаха същите, в онзи момент единственото което искаше бе да разкъса негодника, който смееше да се нарича нейн баща - и го направи. В продължение на няколко минути изливаше целият насъбрал се за последните 9 години гняв, който таеше твърде дълго в себе си.
- Виж, вярвам ти, но има нещо странно - униформената прекъсна мисленият й монолог. - Според аутопсията, тялото на баща ти е било покрито с ухапвания и драскотини, които не могат да са дело на нож - жената вдигна поглед към нея, а Бианка присви очи.
- Бяха от нож - гласът й отново бе равен, лишен от емоция. - Напиши го - подкани я с кимване, а полицайката като под команда започна да пише. - Били са прорезни рани от нож. Умирял е в следствие на загубата на кръв - добави, а жената покорна написа казаното.

По-късно в същият ден присъдата беше произнесена. Предумишлено убийство от първа степен, без следи на самоотбрана, но благодарение на показанията на Саманта, Бианка не бе осъдена на затвор. Изпратиха я в поправително училище, където прекара остатъка от гимназиалните си години, а на осемнадесет излезе от там с нова самоличност.

Саманта е осиновена от млада двойка, но на Иса й е забранено да контактува с нея.
Тъй като е насилствено превърната в шейпшифтър, това я прави по-избухлива и все още трудно владее преобразуването си.
Дарбата й е умствена манипулация, а ако се съсредоточи достатъчно успява да прочете и чуждите емоции.