What doesn't kill me, better run.

Събуди се с остра болка в областта на главата и объркани мисли. Лежеше в неприятната комбинация от кал, дъждовна вода и кръв. Поне така мислеше в първите няколко секунди, докато продължаваше да усеща вкуса на желязо в устата си, а влагата, просмукала се в дрехите му, изпълваше белите му дробове с всяко вдишване. Всяко проклето, болезнено вдишване... Постепенно в ума му изникна подозрение за евентуално спукано ребро, последвано от един от зловещите спомени от тежкото му детство. Бавно, в опит да избяга от времето, в което бе най-малкото и хилаво дете, в съзнанието му изникна друг спомен. Картината първоначално беше размазана пред очите му, които все още така или иначе се бореха с ярката светлина и ориентацията относно мястото, на което се намираше, докато далечни гласове създаваха звук, подобен на досадно жужене. Малко по малко очертанията се проясниха, приемайки формата на нежни черти върху женско лице. Тя имаше бледа кожа, сини очи и гъста руса коса. Казваше се Мариса.
Мариса живееше в двуетажна къща на спокойна улица. Красива къща с веранда и дървена люлка, с бели стени и модерен интериор, с повече стаи от необходимите за млада и наскоро сгодена двойка. Напълно неподозираща за щастието, очакващо ги след около седем месеца.
Защо изведнъж си припомни как изглеждаше майка му?
Защо, по дяволите, спомена изглеждаше толкова ярък сякаш бяха минали дни, а не години откакто я видя?!
Мислите караха главоболието му да се засилва. Цялата му глава туптеше, а горещата вълна се разливаше по тила му. Ярката дневна светлина го дразнеше. Не бе сигурен какво се случва, но усещаше нещо извънредно нередно.
Следващият спомен беше свързан с полицейското управление. На мястото на спомените му присъстваха черни петна. Нямаше обяснение как се беше оказал в полицейското управление, нито защо. Нямаше спомен да бе извършил нещо нередно, въпреки че по правило вършеше поне една дузина незаконни неща. Възможно ли бе да е претърпял инцидент и в момента да страда от амнезия? Бе най-логичното обяснение, което размътения му мозък откриваше за момента.
- Помните ли името си, господине? - Попита го мъж с официален костюм. Очите му се спряха върху неговите. Сиви и студени очи. Губеха се на фона на сивия му костюм. Прошарена коса, отегчено изражение. Миничка визитка се показваше от десния джоб на сакото му. Нито изражението, нито тона му, обаче, загатваха, че бе изпаднал в беда.
- Не. Аз... - Студена пот изби по челото му, докато опитваше да си спомни нещо. - Холдън. Името ми е Холдън Локууд.
Гласът му беше уверен и лишен от трептене. Кафявите му очи се впиха в костюмирания мъж, предизвикваха го. Последваха още въпроси, на които отговори без проблем, хладнокръвно и без да поражда подозрения. Все пак умееше да лъже безсрамно, макар че всеки път лъжите горчаха в устата му. Ала в този момент инстинктът за самосъхранение бе взел превес над гузната съвест. Бавно, един по един, спомените от последните няколко часа започнаха да се завръщат, правейки го по-лесно да отговаря на всичките въпроси, които мъжете имаха.
В крайна сметка го пуснаха. Всичко се оказа просто недоразумение. Лек инцидент. Нищо повече. Ала бе.

face claim: theo james.