We've been down this road before.

Събуди се от внезапен тропот, който провокира последвателни остри болки, които се насочиха право към вътрешността на главата му и предизвикаха същинско заметресение в нея. Май пак имаше махморлук, а дори нямаше спомен да е пил нещо снощи.
- Каква е цялата тази врява? - измърмори недоволно и издърпа завивката над главата си, докато между временно се претъркулваше на една страна. - Твърде рано е за шумове - добави глухо из под възглавницата.
Не получи отговор. Само няколко секунди пълна тишина, а след това рязко тръшване на врата. Звук за който се кълнеше, че е бумишлено предизвикан. Последва още шумолене, няколко псувни, затръвшане на шкафчета, но това което го накара да вдигне глава от изпод възглавницата беше познатият звук на цип. Всеки човек си има един такъв звук, който предизвиква тръпки по тялото му, в повечето случаи - неприятни. Звукът на ципа беше, нещото което събуждаше неприятни спомени у Джейкъб. Всякаш моментално се връщаше назад във времето и гледаше от страни своето 7 годишно аз, което моли, буквално на коленете си, баща си да не си отива, или поне да не оставя при майка му.
- Какво правиш? - паниката в гласът му го караше да звучи като изгубено в мола дете. Очите му привикнаха със светлината за секунди, шумоленето рязко беше спряло, а пред него сега беше единствено погледа на една ядосана къдрокоска, стиснала устни в права линия.
- Отивам си, не мога повече! - отъврна през зъби момиче, а Джейк мигом скочи от леглото.
- Как така си отиваш? Къде си отиваш? - попита припряно, и издърпа куфара от ръцете й.
- Не прави ситуацията по-трудна отколкото е - момичето поклати леко глава, очите й вече не гледаха ядосано, но като че ли Джейк предпочиташе онзи поглед пред този, изпълнен с болка и сълзи.
- Сега пък какво съм направил?! - кресна Джейкъб от своя страна, а къдрокосата отпусна глава надолу клатейки я леко.
- Нищо не правиш, там е проблема. Само обещаваш, нищо повече...
- Кълна се, че не съм взимал от последния път! - прекъсна я мъжа. - Кълна се, не съм! - изправи се от леглото приближавайки се към нея, а тя от своя страна отстъпи няколко бързи крачки назад опитвайки се да избегне контакт с него.
- Отново ме лъжеш! - сълзите вече се стичаха по лицето й. - Омръзна ми само да ме лъжеш - изрече думите докато продължаваше да отстъпа, а след това измъкна от задния си джоб оранжева кутийка с бяла капачка.
Точно в този момент Джейкъб осъзна, че за пореден път беше сгафил и този път обещанията му нямаше да свършат работа. Кракът му пуслираше, но далеч не беше заради травмата, която го извади от строя и от армията. Нито пък беше заради рязкото и непиятно ставане. Всъщност, май цялото му тяло трепереше, като че ли пробудено от звуа на хапчетата в кутийката. Трак-трак. Така подканващи както звучаха всеки ден.
Да, определено не беше махморлук. Беше желанието за още една таблетка викодин.
- Какво ще кажеш този път? - къдрокосата се засмя горчиво. - Друго обещание ли ще ми отправиш? Ще каже пак че е било за последно, че няма да се повотри, или че кракът ти е болял ужасно и заради това си взел едно - поклати глава и изтри гневно сълзите си, след което хвърли кутийката към тъмнокосия и грабна куфара си. - Сбогом, Джейк - шепотът й остави повече горчилка и болка от всеки шамар, който беше получавал в живота си. Май предпочиташе да му го беше изкрещяла.

***

Три седмици по-късно, Джейкъб беше нарамил войнишкия сак на рамото си. Тъкмо беше слязъл от камиона на един изключително приказлив възрастен тираджия, който го бе взел на стоп няколко града по-надолу. Намираше се в Пътънвил. Мястото, къде беше роден и от където бе избягал преди почти десет години. Тук беше погребана майка му. Тук беше извършил първият си въоражен грабеж. Тук баща му му беше казал, че го пращат във военно училище.
Прекоси и без това малкото градче пеша, все още знаеше на изуст всичко тук, почти нищо не се беше променило от денят, в който си беше тръгнал. Силно се надяваше, че той още живееше тук и че го приеме след толкова много години.
Почука на вратата три път и от стъпи. Не след дълго входната врата се отвори, а пред него се оказа една позната физиономия.
- Хей - единствено продума Джейк.