I am a son of rage & love

- Слушаш ли ме, Кларис? – студеният, нечовешк глас, сякаш идващ от ехото на бездънен кладенец зазвъня из галерята. През процепа на входа се събуди един изгубен лъч светлина, напълно недостатъчен, за да озари цялата пещера.
- Слушаш ли ме?
Никакъв отговор.
Защо?
Защото се опитваше да достигне с думите си невидим, несъществуващ събеседник, който лежеше и гниеше под три метра мокър, от снощния дъжд, чернозем, по който растяха диви ягоди, полски цветя и миризлив бръшлян.
Никой освен собствения м глас не го слушаше. Никой, освен дремещото ято прилеп, които тънката завеса светлина, обливаща гърба му като героична мантия, не притесняваше.
И какво като вече нямаше кой да го чуе? Въпросът оставаше да виси в небитието като дамокалев меч и да го белязва със съществуването си.
Пристъпи извън пещерата, а лицето му попи капките дъждец, които навъсения небосвод бе изплакал.
Посрещна го  свежата будна зеленина, песнопойния разовор на няколко птици, намерили дом в  сухите, обгорени клони на вековния, поизкуфял ясен, който мълнията бе опърлила преди няколко недели. Светлината от пожара бе лумнала и осветила, близките до гората, къщи като жар птица.
Именно в онази недена вечер, поразбуден от шума на съседите, които търчаха към горския път с кофи в ръце, докато фениксът на тлеещия ясен огряваше тъмната синева, той бе излязъл от дома си, бос, по пижама, без телефон, вез дори фенерче в ръката. Калта, която цапаше нозете му не го притесняваше, дори бе някак позната. Миризмата на пушек го жегна в сърцето, по същия начин, както новината за смъртта на Кларис.
Гората, кат че ли отвори обятя, за да го посрещне като чакан, блуден свой син.
Виждаше я за пръв път с тези очи: жива, нашепваща тайни, вливаща сила в съществото му. Познаваше всяка извивка на отъпканата, посипана с борови иглички, пътека.
Огънят го водеше към сърцето й.
Лен достигна ясена, който могъщо пръщеше под напора на огнените езици. От гърдите му се изтръгна гърлен зов към нощното небе, а то отговори. Едри дъждовни капки забарабаниха по  сухите листа. Гората запя.
На сутринта, когато слънцето си позволи да се намеси в съня му, Ленъкс отвори очи и разбра, че бе заспал в коренищата на дървото. Под масивната си длан усети малко камъче да боде кожата му. То бе заоблено, бяло и с голяма руна в средата. Той някак разпозна писанието на този непознат език – „Пазител“, значеше.
Пътят до дома си той извървя неусетно, изгубен в спомени от предната нощ. В кухнята цареше тишина, единствено чайникът пуфтеше върху газовия котлон и из стаичката се разнасяше аромата на липов чай и препечени филийки.
- Татко? – обърна се той към възрастния мъж, облечен в тънък вълнен пуловер, който суетливо танцуваше из тясното пространство.
- Никога не ми казахте от къде съм дошъл. А и аз не попитах. – добави Лен. Никога преди тази тема табу не бе засягана под този покрив. И въпреки, че Кларис беше бяла като брашното, от което правеше прословутите си погачи, а Джералд блед и русоват от скандинавското си наследство, Ленъкс никога не си бе позволявал да ги попита откъде го бяха прибрали.
- Но днес е денят, в който ще ми кажеш.